ХУМАНИСТИЧНИЯТ ПОДХОД В КОНТЕКСТА НА

ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ

доц. д-р Пенка Шапкова

СУ“ Св. Климент Охридски“, ФНОИ

Резюме:  Статията разглежда важни аспекти на приобщаващото образование. Представена концепцията за хуманистичния подход и значението й в контекста на приобщаващото образование. Описани са възгледите на видни представители на хуманистичната педагогика. Авторът споделя свои идеи и визии за прилагането на ефективни подходи за личностна подкрепа на деца със специални образователни потребности в процеса на учене.

 „Всяко дете е много специален, уникален свят.  Любовта към Детето в нашата специалност е плът и кръв на възпитателя като сила, способна да въздейства върху духовния свят на друг човек. Учител без любов към детето е като певец без глас, музикант без слух, художник без усещане за цвят. Преподаването е само едно от листенцата на това цвете, което се нарича образование в найширокия смисъл на думата. В образованието няма главно и второстепенно, както няма главно листенце сред многото венчелистчета, които създават красотата на едно цвете. В образованието всичко е важно - и урокът, и развитието на многостранните интереси на децата извън урока, и взаимоотношенията на учениците в екипа…. Ние, учителите, трябва да развиваме, да задълбочаваме педагогическата си етика в нашите екипи, да утвърждаваме хуманния принцип в образованието като най-важна черта на педагогическата култура на всеки учител. Това е цяла област от нашата педагогическа работа, област, почти неизследвана и забравена в много училища, въпреки че много общо се говори за чувствителност, човечност, грижа.“

                                                                                                                                     В. А  Сухомлинский,[10].

ВЪВЕДЕНИЕ

 Какво е хуманистична парадигма?

Светът  днес се променя бързо в технологичен, социален икономически, психологически и културен аспект.  В новите реалности вече няма сигурни схеми и траектории, всичко е непредвидимо и динамично. Доколко тази динамика е валидна за образователната сфера, съществуват ли нови идеи за преподаване, алтернативни форми на учене, нови визии за бъдещето? Отговорът на предизвикателството на една динамична ера е очевиден: разнообразието като норма на живота или „ единство в многообразието“.

Вероятно сме на крачка от ерата, в която масовото образование ще се гради на принципа на индивидуални траектории, персонални програми, съобразени с индивидуалните способности и потребности на човека на всеки етап от неговото развитие. Новото училище ще се нуждае от  образователни стратегии ориентирани към индивидуалността (уникалността) на всяко дете, стратегии стимулиращи  познавателните и творческите възможности на децата.

Образователните парадигми се развиват непрекъснато. В динамичния и променящ се образователен контекст, интерес за мен представляват идеите на  хуманистичната психология и педагогика, които откривам в концепцията за приобщаващото образование.

В съвременната философия, културологията, психологията, педагогиката и др. науки няма единна дефиниция на хуманизма. Това понятие произхожда от латинската дума humanitas, която означава хуманност, човечност.

 Тодоров (2012) отбелязва, че под хуманност се разбира човеколюбива, добронамерена, безкористна, благосклонна и разбираща нагласа към хората. Днес често във всекидневната публична реч като синоним на думата „ човечност“ използваме думата „ хуманизъм“. Цицерон обогатява обичайното значение на humanitas с един допълнителен аспект – този на образованието. Според него човечността не е дадена на хората по природа, а е нещо, което се култивира чрез образованието. [11] „Понятието „хуманизъм“ има изключително разнообразни употреби в най-различни контексти. Макар и с голяма доза условност, в тези употреби могат да се различат две големи тенденции. На първо място хуманизъм е културно-историческо понятие, с което се обозначават определени периоди или епохи в културната история на Европа – в такъв смисъл се говори за античен хуманизъм, ренесансов хуманизъм, неохуманизъм и пр. Общото между различните епохи на хуманизма е, че всички те поставят в центъра на философския и естетическия светоглед човека с неговите способности, постижения и потенциал за развитие, утвърждават достойнството на човека и имат оптимистична нагласа относно неговото бъдеще. От друга страна понятието „хуманизъм“ има място в областта на философската антропология – онзи дял от философията, който се занимава с изясняването на съществените отличителни характеристики на човека. Тук понятието се използва за обозначаване на специфични философско-теоретични възгледи. Тези възгледи – хуманистичните възгледи на Пико дела Мирандола или Еразъм Ротердамски, на Фридрих Шилер или Вилхелм фон Хумболт, на Лудвиг Фойербах или Карл Маркс, на Ерих Фром или Жан-Пол Сартр – нерядко имат малко общо помежду си. Те се отнасят до същността на човека и неговото особено място в света. Всички форми на хуманизъм са организирани около идеята, че човекът има някакви изключителни качества или способности – безсмъртна душа, достойнство, свободна воля, съзнание, език, разум, способност за предвиждане и планиране на бъдещето, способност за колективно действие и пр. Благодарение на тях той заема изключително място в света, а поради това, че има битие на личност, животът му представлява незаменима ценност и следва да се радва на специална защита от моралния и правовия ред. Човекът просто не бива да бъде третиран произволно подобно на предмет или на животно, защото има достойнство“.[11]

Демченко, (2015) дефинира понятието « хуманизъм» като набор от идеи и възгледи, които утвърждават ценността на човек, независимо от неговия социален статус и правото на личността на свободно развитие на творческите сили, прокламиращи принципите на равенството, справедливостта [7].

МЕТОДОЛОГИЯ

Целта на настоящата публикация е да се проследят в исторически аспект и да се  популяризират идеите на хуманистичната педагогика , за да се подчертае актуалността им в съвременния образователен контекст.

Използваните изследователски методи са теоретични и контент-анализ.

Анализът на научната литература по разглежданата проблематика дава възможност да се очертаят съществени характеристики на хуманистичния подход, както и да се направят конкретни изводи за отражението на този подход върху приобщаващите практики у нас.

Хуманизмът  е холистична концепция за личността на  човека като най-висша ценност в света. Началото на хуманистичната педагогика е положено от философи като Сократ, Платон, Аристотел, Г. Сковорода, П. Юркевич; педагози - Я. Коменски, В. Песталоци, К. Ушински, А. Макаренко, В. Сухомлински; психолози - А. Маслоу, К. Роджърс, Л. Виготски. В своите научни трудове те защитават ценностното отношение към човека като личност във всички сфери на обществения живот.

Идеи за хуманизма се формират в античния период по времето на Цицерон и Аристотел и са в основата на съвременното образование.

 Педагогическите идеи на хуманизма процъфтяват именно в епоха на  Ренесанса, превръщайки се в едно от най-важните постижения на този период. Известни хуманисти от онова време  са Бруни и Алберти. Те схващали образователния процес  като доброволен, съзнателно и радостен и отчитали природните дадености и чертите на характера на децата, а също така високо оценявали ролята на живия пример (родители, учители)[3].

Според  Я. А. Коменски целият учебен процес трябва да се адаптира към детския ум, който по своята природа "обича когато" е приятно  и весело" Ж. Русо полага основите на  нова хуманистична теория за „свободните естествено възпитание“, която намира отражение и развитие в образователната практика на много страни по света в периода  XVIII–XIX в.[8, стр 305].

 В краят на 19 - началото на 20 век в страните от западна Европа се заражда реформиращо движение в педагогиката, характеризиращо се с алтернативни подходи  към личността на детето, създаване на  "жизнено пространство" за него, организация на „нови училища”, където целият педагогически процес  е насочен към развитие „природните дарове” на децата, осигуряващи естествен растеж на детето,  към разкриване на заложения у него  потенциал [8,стр.306].

Основни тенденции на това педагогическо направление-хуманизъм, демокрация, природосъобразност, т. е придаване на образованието личностно ориентиран характер, който се заключава в създаването на условия за избор на когнитивни алтернативи с цел самореализация и самообразование; в наличието на развиваща се училищна среда;  в изграждане на конструктивни взаимоотношения между учител и ученик, ученик-ученик. Съдържанието на образованието е изградено въз основа на интересите на децата, децата участват в активна творческа дейност; ролята на учителя е ограничен до ролята на „източник на знания“, наблюдател-консултант[8,стр.307].

 В средата на ХХ век се развива нова педагогически концепции, насочени към развитие на личностния духовен потенциал на детето: педагогическо стимулиране (Л. Ю. Гордин, З. И. Равкин), познавателния интерес (G.I. Shchukina), формирането на духовни потребности на учениците (Ю. П. Азадов, Е. П. Белозерцев, Б. Т. Лихачов). Значителен принос при тълкуването понятието "хуманизъм" в този период е дейността на В. А. Сухомлински, който бил убеден, че основният "инструмент" на учителя, е способността за дълбоко уважение на човешката личност;[8,стр.307].

 През  20 век. западна философска педагогическа мисъл разглежда концепцията за "хуманизма“ от гледна точка на човешката свобода, етичния избор на ценностна система и смисъла на човешкото съществуване, както и способността на индивида за отговорност, самоактуализация, определяне на собствената свобода, среда, непосредствено обкръжение и готовността  всеки  да отговаря за своите действия (К. Роджърс, А. Маслоу, Е. Фром, Ж. П. Сартр, В. Франкъл и др.) [8, стр. 307].

 „ Педагогиката на сътрудничеството“ е иновационно направление в  педагогическата теория и практика, което  се свързва с името на руския педагог и съвременен хуманист   Грузинският педагог и психолог Ш. А. Амонашвили, за когото любовта е основен закон на възпитанието счита, че „ Няма да можем да решим жизненоважните си проблеми на хуманната педагогика, ако не се върнем хиляди пъти към това как училището трябва да обича децата“;  “Педагогическата любов, този красив пламък, ме движи. Подхранва смисъла на живота ми, прониква в съзнанието ми, в живота ми. Тя е тази, която те кара да бързаш към децата, да им се радваш и да им липсваш, да общуваш с учители, да пишеш книги, да подобряваш всичко в себе си - и характера, и знанията, и педагогическото изкуство.“[1].

Правото на образование се счита за универсална човешка ценност и едно от основните човешки права. Концепцията за приобщаващото образование може да бъде възприета като неразделна част от основния хуманистичен принцип  за равни образователни възможности за хората. Хуманни са концептуалните идеи на приобщаването образование. Процесът на приобщаващото образование е процес в рамките на който дадена общност предоставя хуманни възпитателни условия за реализиране на максималния социален потенциал на всеки индивид в тази общност.

 Концепцията за приобщаващото образование  се разбира като идея за разширяване на образователното пространство, включваща всички деца в него, независимо от индивидуалните различия в способностите и възможностите, в техния културен и социален статус. Основната насока на съвременните политики в областта на приобщаващото образование е ориентацията на педагогическите системи към благосъстоянието на личността и свободното развитие на детето на всички нива на образование, започвайки от предучилищна възраст и по-нататък, непрекъснато, „през целия живот“. [5] 

 Според  Бояджиев (2018) хуманистичната психология  има ново разбиране за човека:

•              Фокусът пада върху силните страни на личността и потенциала за развитие.;

•              Човек е цялостен;

•              Човек се влияе силно от взаимодействието с другите, с обществото.

•              Човек израства пълноценно, ако се чувства слушан и приет, и неговите чувства и емоции са споделени;

Нашата реалност често противоречи на основните принципи на приобщаващото образование и общите принципи на хуманизма. Основните ценности, на които се основава приобщаващото образование са [4] 

Всяко дете е индивидуалност;

•              Всеки може да се учи - няма  необучаеми деца;

•              Всяко дете има уникални характеристики, интереси, способности и  образователни потребности;

•              Забрана на дискриминация под всякаква форма;

•              Правото на всеки човек да участва в живота на обществото: - приобщаващото образование предоставя възможност за общуване и включване на хората с увреждания в обществото при равни условия;

•              Приобщаващото образование допринася за това, че потенциалните участници в обществото се превръщат в това общество, независимо от физически увреждания или характеристики на развитие;

•              Толерантност един към друг: - желание да живеят заедно, в мир един с друг.;

•              Приемане на хората с всичките им недостатъци;

•              Образование        в          дух      на        толерантност,            разбирано      като     "хармония       в многообразието";

Съвременната образователна система е изправена пред предизвикателството да  да усъвършенства и развива приобщаващото образование чрез прилагане на хуманистичен  подход ориентиран към развитие на индивидуалния познавателен потенциал на всяко дете в образователния процес.

Едно от направленията  на хуманитарната педагогика е личностно-ориентирания подход. Педагогиката разглежда личния подход като етичен и хуманистичен феномен, който утвърждава идеите за уважение към личността на детето, партньорство, сътрудничество, диалог, индивидуализация на образованието.

 В. Сериков (2000) идентифицира три основни направления  сред  различните интерпретации  на личностно ориентирания подход [9]:

1. Подход, ориентиран към личността, е общо хуманистично явление,

на основата на зачитане на правата и достойнството на детето при избор на образователен маршрут, учебна програма, образователна институция и др. 2. Личностно -ориентиран подход – цел, програма за педагогически дейности, базираща се на желанието за образоване на личността;

3. Личностно-ориентиран подход – особен вид обучение, което се основава на създаването на специфична образователна система, която „стартира” механизмите на функциониране и развитие на личността;

Моделът на личностно ориентирано образование, разработен Serikov V. (1999) се основава на идеята на С. Л. Рубищайн, според която същността на човек се проявява в способността му да заеме определена позиция. Според учения „личностно ориентираното образование не е формиране на личност с дадени свойства, а създаване на условия за пълноценно проявление и съответно развитие на личностните функции на учениците“ [11, с.27). 

Каква е същността на хуманистичният подход в приобщаващото образование?  Хуманистичният подход  в условия на приобщаваща среда може да се реализира чрез психолого-педагогическата подкрепа, която  включва [6]:

Ø    създаване на ефективна система за психологическа, педагогическа и медикосоциална подкрепа на  децата със СОП, с цел коригиране на недостатъците на тяхното психофизиологично развитие;

Ø    реализиране на правото на дете със специални образователни потребности на образование, корекция (компенсация) на недостатъци в развитието, като се отчитат индивидуалните характеристики и възможности;

Ø    изграждане на индивидуални корекционно-образователни маршрути въз основа на резултатите от изучаването на характеристиките на развитието на децата, техния потенциал, зоната на проксимално развитие и способности;

Ø    разработване на образователни програми за подкрепа на познавателното и социално –емоционалното функциониране на децата със СОП;

Ø    запазване и укрепване на физическото и психично здраве на децата със СОП;

Ø    осигуряване на необходимите санитарно-хигиенни условия и специална предметно-развиваща среда, създаваща атмосфера на психологически комфорт;

Ø    създаване на условия, благоприятстващи хармонизирането на развитието на детската личност в зависимост от индивидуалните психически и физически особености и възможности на детето;

Ø    оказване на психолого-педагогическа помощ и социална подкрепа на семейството при отглеждане на деца, повишаване на педагогическата компетентност на родителите; Ø осигуряване на съвместни мултидисциплинарни дейности на екип от специалисти в тесен контакт помежду си и с други участници в образователния процес с цел постигане на най-ефективна образователна и социална адаптация на децата със СОП;

Ø    обучение на учители, които са готови за работа с деца с различни увреждания в развитието, притежаващи познания в областта на корекционната и специалната педагогика, притежаващи технологии, методи и техники за работа с деца с увреждания;

Отчитането на силните и сбаби страни в невроразвитийния профил на всяко дете е от съществено значение за проектирането на индивидуални образователни програми (маршрути).  Целта на разработването на индивидуален образователен маршрут е да се създадат оптимални условия за цялостно развитие на детето: физическо, емоционално, социално,      езиково,         интелектуално, формиране     на        неговите        личностни качества; корекция на нарушените му функции.  Индивидуалният образователен маршрут е средство за ефективно усвояване от дете на основната общообразователна програма. Образователният маршрут е индивидуален начин за учене и преодоляване на трудностите, а след това и реализация на личностния потенциал на детето.

Хуманистичната парадигма предлага нов начин на преподаване, който трябва да се фокусира върху учениците, така че всеки да постигне целите си. Учителят вече не е учител в традиционния смисъл на думата, а по-скоро фасилитатор, помагащ на учениците да се развиват като уникални същества.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Необходим е плавен преход от авторитарния стил на преподаване към хуманистичния подход. Не е необходимо непрестанно да ровичкаме в умовете на децата, за да разберем как учат. Достатъчно е да се опитаме да ги въведем колкото е възможно от реалния свят в класните стаи, да дадем на децата помощта и насоките, от които се нуждаят, за да се научат да знаят; да ги изслушваме внимателно и с уважение, да им се доверим. В сърцевината на истинското учене стои любовта. И ние трябва да дадем шанс на децата със нарушения в развитието да учат, растат и се развиват чрез Любов!

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.    Амонашвили, Ш.А.(2010). Как любить детей (опыт самоанализа).  Донецк.

2.    Бояджиев, В. (2018). Хуманистичната психология- ново разбиране за човека.[Елекронен ресурс-взето от        https://valentinboyadzhiev.com/2018/09/17/humanistichna-psihologiq-novorazbirane-za-choveka/].

3.    Брагина, Л.М.(2002). Итальянский гуманизм Эпохи Возрождения. Идеалы и практика культуры.. М.: Изд-во МГУ.

4.    Декларация принципов терпимости [Електронен ресурсhttp://www.un.org/ru/documents/decl_conv/declarations/toleranc.shtml].

5.    Демченко, И. (2015). Инклюзивное образование – путь к гуманизму, духовности и

социальной справедливости // Концепт, 2015. [Електронен ресурс-взето от                                                    https://www.elibrary.ru/item.asp?id=24181138].

6.    Лихачева, В.(2015). ( Инклюзивное образование: современное состояние, проблемы и перспективы.(Електронен ресурс- взето от [https://urok.1sept.ru/articles/657801].

7.    Рыбин В. А.(2004). Гуманизм как этическая категория- М.: Логос.

8.    Романюк, Л.В. (2012). Гуманистическая педагогика, ж-л Знание, понимание, умение.

Енциклопедия гуманитарных наук, №2.

9.    Сериков, В.В.(2000). Личностно ориентированное образование ресурс: феномен, концепция, технологии. Волгоград:Перемена, 148с. [Елекронен ресурс- взето от https://tlib.gbs.spb.ru/dl/6/Личностно%20ориентированное%20образование.PDF].

10.Сухомлинский, В. А. (1982). О воспитании Подписано в печать. Политиздат., ГСП. Москва. 11. Тодоров, Хр.,(2012). Хуманизъм. (Електронен ресурс-взето от [ https://nburechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/humanizym].

12. Serikov V.V. (1999). Education and a Person. Theory and Designing Practice. – М: "Logos" Publishing Corporation,

Доцц.д-р П.Шапкова, СУ „ Св. Климент Охридски“  e-mail: [email protected]

 GSM: 0896469475