Стратегии за подкрепа на  деца със СОП в предучилищна възраст и техните родители в процеса на включващо обучение

 Гл.ас. Пенка Шапкова-Танева, ФНПП, 

СУ „ Св. Климент Охридски”

Стратегии за допълнителна подкрепа на  деца със СОП в предучилищна възраст  

доц.д-р Пенка Шапкова-Танева, доц. д-р Д.Игнатоа

СУ „ Св. Климент Охридски”

Съвременните подходи, изисквания и препоръки на ЕС към образованието на децата  със СОП са насочени към реализацията на интегрирано и/или включващо образование, като все повече се акцентира на последното. 

Термините  интегрирано и включващо обучение все по-често са предмет на дискусия не само в областта на специалното образование,  като диференцирането им се оказва предизвикателство за много изследователи.

Редица автори приемат интегрираното обучение като етап от включващото образование и определят включващото образование като един по-цялостен процес. Според  Rutnam (1998) „  Децата със специални нужди принадлежат към разнообразното човешко семейство. Включващото обучение предоставя стимулираща среда, в която да растат, учат и да се чувстват членове на обществото в неговото многообразие” ( по Т. Беева, 2004).

 Един от основните принципи на  Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания   е пълноценното и ефективно участие и приобщаване на хората с увреждания в обществото (Член 3). В член 24 се посочва, че „ държавите-страни по Конвенцията се задължават да осигурят приобщаваща образователна система на всички равнища”. [4]

Приобщаването или включването предполага приемане на многообразието и предоставяне на подкрепа на отделните личности.Целта на включващото обучение  е не детето да се впише в съществуващата образователна система, а самата  образователна система внимателно да прецени  възможностите и потребностите на различните деца . В доклада  Plowden от 1967 г се посочва ,че: „ В основата на образователния процес стои детето. Никакви промени в образователната политика, нито придобиването на ново оборудване и обзавеждане могат да имат истински ефект, ако не бъдат реализирани в съответствие (хармония) с природата  на детето” и , че : „ ролята на училището е да осигури среда, която да им позволи да  бъдат себе си и да се развиват по начин и с темпо, подходящо за тях.”  (Plowden Report , 1967) 

Включването на деца със специални образователни потребности в образователната система днес не е задача само на специалната педагогика. Процесите на интегрирано или включващо обучение  у нас не налагат отричане на специалните училища. Това е един преход от традиционните подходи в обучението на деца със СОП към  по-съвременни стратегии за обучение. Когато говорим за съвременни стратегии за обучение на тези деца, можем да говорим и за алтернативи. Кои са алтернативите на специалното образование у нас и пред какъв избор са изправени родителите на деца със СОП?  Родителите са тези, които избират вида образователна институция,  към която да насочат децата си и, която те считат ,че е подходяща за тях. Често те не приемат и оспорват оценката на ЕКПО (екип да комплексно педагогическо оценяване ), особено когато  са направени препоръки за обучение на детето в специално училище . Тук ще отбележа ,че на практика у нас твърде дискусионен е въпросът,свързан с процеса на диагностично оценяване на децата с различни нарушения в развитието. Това има отношение както към професионалната подготовка на специалистите, участващи в ЕКПО по места, така и към критериите, методите и средствата за диагностика на нарушенията и оценката на специалните нужди (потребности на децата).Факт е също така,че много от специалистите (психолози, специални педагози, логопеди и др.) включени в  екипите за диагностично оценяване  не винаги имат необходимата подготовка  и опит, независимо от дипломите за висше образование, не познават и не боравят със специфични диагностични критерии, методи и средства за диагностика. Поради това често се стига до некоректна или неадекватна оценка на състоянието и специалните нужди на детето, което  от друга страна поставя под съмнение професионалната подготовка на участващите в ЕКПО специалисти. Бих допълнила ,че този въпрос често е предмет на широка дискусия в професионалната общност на логопедите и специалните педагози, още повече ,че често се подминава факта,че в процесите на диагностика и оценка на комуникативните нарушения  е важно условие логопедът да има магистърска степен, така, както е в САЩ и в редица други държави и особено , когато става въпрос за диагностика на нарушенията от аутистичния спектър. И отново по примера на САЩ и други европейски държави  в мултидисциплинарния екип за оценка на детето и неговите специални образователни потребности трябва да се включат рехабилитатор (кинезитерапевт) и ерготерапевт. За психолозите е необходим сериозен опит в клиничната практика, особено когато се прави оценка на деца със сложни нарушения в развитието (например нарушенията от аутистичния спектър и др.).

Алтернативни форми на обучение на деца със СОП, в предучилищна възраст, у нас са дневните центрове (общински или частни), много родители на деца със СОП се насочват към частни детски градини, заговори се  и за родителските кооперативи.

Съществен аспект от включването на деца със СОП в образователната среда е взаимодействието с родителите.  Повече от необходимо е днес е  родители , учители и специалисти да работят заедно, в партньорство, да споделят информация, идеи, мнения, да вземат заедно важни решения, които касаят децата, както и да споделят грижата за тях.

Всички родителите  имат  определени желания, мечти и очаквания за детето си, още преди раждането.  Раждането на дете с увреждане променя живота на семейството. 

Писателката Емили Пърл Кингсли, която има дете със синдром на Даун в своята книга ” Добре дошли  в Холандия”, издадена през 1987 год пише:. : „Често ме карат да опиша опита си, отглеждайки дете със специални потребности – да се опитам да помогна на хората, които не са споделили този уникален опит да го разберат, да си представят какво би било. То е нещо подобно. Когато очаквате бебе, това е като да планирате невероятно пътуване през отпуската си – до Италия. Купувате си куп пътеводители и правите чудесните си планове. Колизеумът. Давид на Микеланджело. Гондолите във Венеция. Можете да научите и няколко полезни израза на италиански език. Всичко е много вълнуващо. След месеци на нетърпеливо очакване, денят най-накрая настъпва.

Опаковате багажа си и тръгвате. Няколко часа по-късно самолетът каца.

Стюардесата пристига и казва  „Добре дошли в Холандия.” „Холандия?!?” казвате.

„Какво имате предвид под Холандия? Аз се записах за Италия. Аз трябва да съм в Италия. През целия си живот мечтаех да отида в Италия.” Но е имало промяна в плана на полета. Самолетът се приземил в Холандия и вие трябва да останете там. Важното нещо е, че те не са ви завели на едно ужасно, неприятно, мръсно място, пълно с болести, глад и страдания. Това е просто едно различно място. ”Затова вие трябва да излезете и да си купите нови пътеводители. И трябва да научите един изцяло нов език. И ще срещнете съвършено непознати хора, които никога не бихте срещнали.Това е просто едно различно място. То е на по-бавна скорост от Италия, по-малко светло от Италия. Но след като сте били там за известно време и затаявате дъх, оглеждате се... и започвате да забелязвате, че Холандия има вятърни мелници  и  Холандия има лалета. Холандия има дори Рембранд. Но всеки, когото познавате, е зает да идва и отива в Италия  и те всички се хвалят за това колко чудесно са си прекарали там. И през останалата част от вашия живот ще казвате „Да, там очаквах да отида. Това бях планирала. И болката от това никога, никога, никога, никога няма да си отиде.,. защото загубата на тази мечта е много, много значима. Но, ако прекарате живота си в оплакване на факта, че така и не сте стигнали до Италия, може би никога няма да бъдете свободни да се насладите на много специалните, много прекрасните неща за Холандия.”

Включих откъс от  тази книга,  не за да разширя обема на настоящата статия , а за да се опитаме поне за миг да се поставим на мястото на родителите на деца с увреждания, които страдат за изгубените мечти, които ежедневно са изправени пред  сериозни проблеми, свързани с безработица и затруднено материално състояние, на мястото на онези силни и борбени майки, които все по-често са поставени в условия сами да отглеждат децата си (засилваща се тенденция  у нас) и  се посвещават на грижата за тях, пренебрегвайки суетата,  личното свободно време, социалните контакти и себе си. Въпросите , които си задават ”специалните майки” на „специалните деца” са много: Кой е виновен?; Как да спася брака си?; Има ли тук специалисти?; Ще проговори ли детето ми? Къде ще учи?; Кой ще помогне сега…?;  Това , което знаят специалните майки, споделя майка на дете с увреждане е ,че „ Дори и да не може детето ти да каже”Мила моя мамо”-го виждаш в очите му. Дори и да не може да те прегърне- усещаш топлината му. Дори и да не може да те чуе-усещаш сърцето му.”

У нас родителите на деца със СОП не получават желаната помощ  и подкрепа от държавните институции, свързана с осигуряването на достатъчни финансови средства за отглеждането, възпитанието, обучението и образованието на  децата им, но  те не се отказват да променят нещата. Остава обаче въпроса : Кой, кога и как трябва да подкрепи тези родители в търсенето на най добрите решения за развитието на техните деца със СОП?  Броят на децата с увреждания у нас нараства. Все по тревожна е статистиката, свързана с честотата и разпространението на  различни  по вид и степен на сложност нарушения в психосоматичното  развитие при децата. Регистрират се  редица нови случаи  на аутизъм , синдром на Даун и други, които за дълго време остават неидентифицирани

(без диагнози), поради липса на достатъчно ясни критерии за диагностика  и диференциална диагностика в клиничната практика у нас. Всичко това поставя все посериозно за обсъждане и дискусия проблемите, засягащи ранната диагностика и интервенция при децата със СОП, както и проблемите, свързани с тяхната терапия, обучение и бъдещо социално функциониране.

Без да се спирам подробно на някои действащи нормативни документи, както и на модели, касаещи  включването и/или интегрирането на децата със СОП в образователната система у нас, бих искала да подчертая ,че те имат редица несъвършенства, което поставя под съмнение ефективността им. Съществуват редица трудности ,свързани с диагностичното оценяване на децата с различни проблеми в развитието и насочването им към определени образователни институции; проблеми свързани с координацията на работата между различните институции (медицински, образователни и др.) и съответните специалисти, както и липсата на работещи модели за ранна помощ и въздействие при деца със СОП . В България  не функционират  звена (служби)  за ранно подпомагане на хора с увреждания, регламентирано със закон, подобно на такива служби или центрове в САЩ  , както и в много европейски страни. Това липсващо звено  в системата на специализираните услуги определено поставя  бариери и изпитания за родителите и близките на децата със СОП, които загубват ценно време, влизайки в ролята на дедективи, в търсенето на адекватна информация за това  къде могат да бъдат консултирани, къде  да бъдат диагностицирани  децата им, какви специалисти трябва да работят с тях, какви са подходящите терапии и т.н. Всъщност факт е,че се пропускат периодите на ранното детство, които са изключително благоприятни за оказване на положителни въздействия   в психологопедагогически  аспект. В специалната педагогика има едно важно правило и то е:               „ колкото по-рано, толкова по-добре” или казано с други думи колкото по-рано бъдат диагностицирани  децата с  различни нарушения в развитието (двигателни, сензорни, интелектуална недостатъчност, нарушения от аутистичния спектър и др.) толкова подобри ще бъдат техните възможности за развитие, социална адаптация и интеграция.

Много важно за родителите, когато научат ,че имат дете с увреждане е да знаят ,че не са сами.   Учителите и специалистите, ангажирани с проблемите на децата със СОП трябва да са наясно и да знаят ,че ключът към успешната работа (партньорство) с родителите  на  тези деца  в процесите на интегрирано и включващо обучение са:

•        общата цел (да се работи заедно в полза на детето);

•        взаимното доверие и разбирателство;

•        откритост и уважение;

•        обща визия за резултати;

•        ефективна комуникация  и взаимодействие;

•        обмен на информация

•        споделения опит;

•        подкрепата;

Връзките , които се изграждат между родители, учители и специалисти оказват силно влияние върху самочувствието, самооценката и уменията за общуване при децата. 

В много страни  по света все по-ярко се откроява тенденция за насърчаване на ранното учене като част от ученето през целия живот. В редица научни изследвания (медицински, психологически, педагогически, социални) безспорно се доказва важната роля на родителите за обучението на децата. Отчита се бурното развитие на детския мозък в първите месеци и години след раждането. Демонстрират се начини, чрез които родителите или отглеждащите малки деца могат да повлияят позитивно върху цялостното бъдещо емоционално, когнитивно и социално развитие на детето.

Британското правителство, например, си е поставило амбициозната задача” да направи страната най- добро място за израстване на децата”. Не е случаен фактът, че

Министерството, което се грижи за образованието, от 2007г. се нарича The Department for Children, Schools and Families (Министерство на децата, училищата и семействата). Това министерство създава и публикува в края на 2007г. The Children’s Plan- „Планът за децата”, който поставя детето и семейството в центъра на всичко, което прави  Министерството. Този план се базира на Конвенцията на ООН за правото на детето и младите хора до 18 годишна възраст. Един от основните му принципи гласи,че  „ правителството не възпитава децата, възпитават ги родителите, а правителството има грижата да ги подкрепя”.( по Ем. Славова, 2009)

Предизвикателство за образователната система  в страната ни е интеграцията на деца със СОП в масовите детски градини и училища.Това ни кара да си задаваме редица въпроси като:  Гостоприемна ли е за  различията днес образователната система  у нас?

Детската градина не е място, където  родителите просто оставят децата си. Това е едно специфично образователно пространство-място за учене, чрез игра, място за възпитание,  място за формиране на социални умения, чрез социални интеракции. За да бъде детската градина приобщаваща или включваща образователна среда е от значение да се използват всички налични ресурси, за да се приеме и помогне на всяко дете, независимо от неговите силни и слаби страни (възможности и дефицити). Това означава всяко дете със СОП да има възможност да развие личностния си потенциал.

Важни за успешното включване на децата със СОП  в детската градина са следните условия ( по А.Пэтмор, 2007; Ем. Славова; Н.С Грозной,  2010):

•        адекватно и целенасочено диагностично оценяване на децата ;

•        създаване на уютно, комфортно, достъпно  пространство

(архитектурно,образователно) за всички деца;

•        изграждане на среда за приемане на различията и повлияваща хармоничното развитие на личността;

•        формиране отношения на толерантност между децата, родителите,  персонал

(здравни работници, учители, специалисти и др.);

•        създаване на педагогическа система, ориентирана към потребностите на детето;

•        екип от специалисти (логопед, психолог, специален педагог, социален работник)

•        педагозите да познават правата на децата със СОП, да са запознати с индивидуалните и типологични особености в развитието на всяко дете;

•        прилагане на индивидуален подход  от учителите;

•        гъвкавост в организирането на групови занятия;

•        съобразяване на баланса между свободната игра и структурирани занятия с педагога;

•        съобразяване с интересите на детето;

•        стимулиране на познавателната активност и интересите на децата чрез подходящи образователни програми;

•        условия за развитие на социална компетентност у децата;

•        да се мотивират учителите като им се осигурят условия (възможности) за допълнителна професионална квалификация;

•        форми на партньорство с родителите;

•        наличие на достатъчно методическа литература, дидактични средства и материали;  финансови ресурси;

•        промяна на нормативната уредба, за да се увеличат средствата за терапия специализирани програми за обучение  чрез компютри и др.

•        подкрепа от държавни институции;

•        подкрепа от неправителствени организации и сдружения;

Няма най-добър модел на интегрирано обучение, има подходящ модел на обучение за отделните деца.  Не е необходима „ интеграция на всяка цена „ , особено когато липсва подкрепяща среда. Въпросът е как най-добре да се реализират определени  модели на интегрирано  или включващо обучение у нас , така че  те да бъдат ефективни за нашите условия и да носят по-малко педагогически рискове. 

По мнението на Odom (1998), днес няма единно (общо) определение на включването, отнесено към процесите, протичащи в детските предучилищни заведения. „Включването е повече от това децата да бъдат заедно. Това е процес на създаване на подходяща среда за всички деца, което предполага необходимостта от адаптиране на програми за възпитание и обучение, съобразени с интересите и потребностите на децата, а не обратното. Този процес също така включва организиране на възможности за активно участие на всички деца-типично развиващи се и деца с ограничени възможности в занятия, провеждащи се в общи групи в детската градина” (по Odom, 1998).

Odom (1998) обръща внимание на уникалността на предучилищния  период  за образователния път на човека.  

 Програмите за интегрирано или включващо обучение се основават на разбирането,че:  децата повече си приличат, отколкото се различават, независимо от техните особености;

•      децата са част от семействата и общността;

•      децата се учат най-добре едно от друго в общности, които поддържат нормален начин на живот;

•      децата се развиват най-добре в среда, където техните нужди се вземат предвид и задоволяват по индивидуален начин;

Социалното общуване в подобни условия помага на децата за създаване на приятелства и положителни социални взаимоотношения, както и за установяване на поддържаща социална среда.

Включването на деца със СОП  в   масовите детски градини днес ще постави основата или базата за формирането на едно ново поколение, с нова философия за различията , с нов поглед към живота.Формирането на толерантно отношение към различията като важна част от възпитателните стратегии в ранна детска възраст ще бъде предпоставка за преодоляване на предразсъдъчното мислене и негативизма в зряла възраст.

Ето и някои форми на партньорство с родителите на деца със СОП в условията на предучилищното възпитание и обучение:

•      активно  участие на родителите в образователния процес  чрез програми, игри, занимания;

•      насърчаване на родителите да се включат като помощник учители в детската градина и като организатори на различни  мероприятия (дейности);

•      консултиране с мнението на родителите и участието им при вземането на решения, засягащи учебния процес;

•      курсове за обучение на родители;

Пример за програма, която цели да включи родителите в образованието на децата им още от най-ранна възраст е националната програма Bookstart в Англия, целяща да насърчи родителите да разглеждат книжки с децата си  и  така да подпомагат езиковото им развитие. При посещението при педиатъра всички седеммесечни бебета получават безплатна торбичка с книжки, както и информация за родителите как да се запишат в местната библиотека и как да четат  на децата си.  Ранният старт с книжките създава една основа за по-нататъшен интерес към книгите и към ученето като цяло (по Ем.Славова, 2009).

В помощ на всички страни, участващи в процеса на интеграция-деца, родители, учители, специалисти е : провеждането на дискусии и срещи по определени теми; предоставянето на специализирана литература на достъпен език за родители и учители; предоставянето на ръководства (наръчници) за родителите, съвместно обсъждане на стратегии за организирането на домашната и учебната среда.

Поради уникалната позиция в света на детето, родителите могат да въздействат положително на живота му, както никой друг не може. От друга страна родителите на деца със СОП трябва да са убедени, че имат нужда от партньорство със специалистите. Това предполага да получат разбиране, доверие и респект от професионалиста, за да се справят с психическото напрежение от факта,че детето им е „различно” и да приемат реалността ,че то се нуждае от специфична помощ. (Й. Енева, 2001).

В процеса на партньорство със специалистите , родителите  трябва да са готови да споделят информация, относно здравословното състояние на своето дете, информация за неговите поведенчески особености, интереси и предпочитания, както и да бъде активен участник в  процесите на терапия , да участва в изготвянето на специални образователни програми и при планирането на бъдещи стратегии за обучение.

Учителите също като страна  в партньорството трябва да имат откровено и открито отношение към родителите, да им покажат, че те са нужни, че могат да бъдат изслушани и разбрани, да  ги насърчават да споделят информация относно детето, както и заедно с родителите да обсъдят начините, по които съвместно да му помогнат.Честите срещи с тях са полезни, защото осигуряват добра обратна връзка и дават възможност за размяна на документи, материали, книги, специализирана литература, игри и програми.(по Й. Енева,

2001)

 Масовите учители, независимо от трудното всекидневие, от липсата на допълнителни финансови стимули, от страха, могат да направят опит да разберат потребностите на децата с увреждания, да разчупят традиционните, познати методи на обучение като предложат нови форми (модели) на педагогическо взаимодействие, да насърчават децата да учат, да ги подкрепят.

„ Ти можеш!” е кратка фраза от романа на Джон Стайнбек „ На Изток от рая”. На всяко едно дете тази фраза трябва непрекъсната да се повтаря, а на детето със СОП  постоянно и многократно.

Приобщаващото образование и подкрепящата среда са под един знаменател: повече човечност, по-висок професионализъм, любов и доверие към децата със специални образователни потребности. Взаимодействието и партньорството между родители и специалисти ще даде шанс на децата със СОП за  успешна интеграция  в обществото.

 Подкрепям думите на забележителната жена , сляпо-глухата американка Хелън  Келър, която казва: ” Кога най-сетне ще разберем, че всички ние сме свързани един с друг, че всички сме част от едно цяло? Докато духът на обич към ближния, независимо от раса, цвят или верую не изпълни света, докато човешкото братство не проникне реално в живота и делата ни – докато повечето от нас не  придобият чувство за отговорност за благоденствието на другите, никога не може да бъде постигната социална справедливост.”

Литература

1.      Беева, Т. Интегрираното (включващо) обучение на ученици с увреден слух- предизвикателство към общообразователното училище, Сб. „Обучение и възпитание в началните училища, детските градини и специалните училищни заведения”, С., 2004.

2.      Грозной, Н.С. Инклюзивное дощкольное образование,ж. Синдром  Дауна XXІ век,1

(4),  М., 2010. 

3.      Енева, Й. Семейството равностоен партньор в обучението на деца със специални педагогически нужди, сп. Специална педагогика,бр.6, С.,2001.

4.      Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания www.un.org/disabilities/convention/conventionfull.shtml

5.      Пэтмор, А. Родители и специалисты- Путь  к  партнерству, Сб. Системны  подход в  оказании социально-психологической  помощи  семье, М., 2007.

6.      Славова, Ем. Приобщаване на родителите, Сб. Да учим по европейски, С.,2009.

7.      Odom S. L. et al. Inclusion at the Preschool Level: An Ecological Systems Analysis // New Horizons for Learning. 1998 Vol. 4, No. 3.

URL: http://www.newhorizons.org/spneeds/inclusion/information/schwartz1.htm#author#author

8.      Plowden Report (1967) Children and their Primary Schools, Report of the Central Advisory Council for Education (England) London: HMSO.